Зима е

Омръзна ми скучната лепкава зима -
мрежа от врабешки дири в снега...
И ми се прииска (дори го сънувах!)
боса да газя във топла река.
... Водата се вие по белите камъни,
приижда - прозрачна и чиста... Тече,
вълшебни въздушни мехурчета прави -
пука, надува ги и ги влече...
Дантелен чеиз е заплела тревата,
легло е застлала: Ела полегни!
Във мен потъни. Отпусни си главата
и дишай... Секундата в шепа хвани!
Ухае на пролет... пчелите се любят
в ресите на цъфнала млада върба.
Потоци от слънце се стичат в краката ми,
мравешки тръпки полазват гърба...
Разплитам си възлите в тази омая...
Рай ли е? Истина? Просто шега?
Блокирам ума си. Не искам да зная.
В момента живея. Отпивам нега.
Това е награда – на мен се полага! –
що есени, зими провлачих след мен?
Сега релаксирам. Но... дрехите стягат.
И хвърлям ги - дреха по дреха – до тен...
Не искам да тръгвам. През рамо замервам
със камъче - всичко до тръпка познато.
Ще чакам - дано донесе ми реката
на лилиев лист – едно сънено лято...
Betina