вторник, 19 май 2009 г.

Знанието


Когато бях малък и влюбен в цирка най-много от всичко обичах животните. Особено слона. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си...Но след номера или малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва на няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира толкова?
Защо не бяга?
Когато бях на шест - седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: "Щом е дресиран, защо го оковават?"
Не си спомням, да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и колчето и си спомнях за него само когата срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерил човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представях си, как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчило, на следвашия и по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромият силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязъл завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

Всички ние донякъде сме като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мъсълта, че "не можем" да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата: "Не мога, не мога и никога няма да мога".
Растем с тази мисъл, която сме си внушили, затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:
НЕ МОГА И НИКОГА НЯМА ДА МОГА.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа... Цялата си душа.
/ Приказка по Хорхе Букай, "Нека ти разкажа"/
Прерзказвам тази приказка, защото искам да изкажа чувствата си.
Защото си давам сметка, че тази приказка е в сила за много от нас. Израснали и възпитани във времена, когато - "Всяка жаба да си знае гьола!" или в тогавщният хард лайтмотив - " Миньор е моят татко, миньор ще съм и аз..."- беше колчето, което ни държи в безсилие и до днес.
Разказвам тази приказка в отговор на една моя приятелка, която в разговор от вчера ми каза: " Не можем да победим! Много са силни олигарсите!"
Разказвам тази приказка, защото ЗНАМ, ЧЕ МОЖЕМ!
Трябва само да ВЛОЖИМ ЦЯЛАТА СИ ДУША... ЦЯЛАТА СИ ДУША!
СЕГА Е ВРЕМЕТО!

Няма коментари:

Публикуване на коментар