Жените за себе си

Има нещо непризнато от нас, жените, нещо, което държим изпод езика и в ъглите на душите си. Ако жената има драма, това е точно тази смълчаност, този отказ да изречем – и то най-вече на самите себе си – истината, която все ни мъчи, която ни плаши.
Ние, жените, твърде рядко, а може би и почти никога, сме някак лишени от разбирането за това, че сме жени.
Въпросът “Кой съм аз” е въпросът на мъжете. Мъжествеността е чудната способност, да разбулваш себе си. Но жената като жена, по условие и инстинкт трябва да остане незасегната от този въпрос. “Коя съм аз” е вирус, който ако проникне в женската психика, превръща всяка от нас в карикатура, в гротескно отражение на един все повече разстилащ се мъжки свят.
Женствеността е тайнство! В миговете когато ние истински усещаме себе си, това тайнство сломява всяка яснота у нас, изпълва ни докрай, и жената в нас бива. Мъжът е несметното богатство на отговорените въпроси, жената е красотата на незададените въпроси.
Още от ранни години, по една или друга причина, женствеността у нас се потъпква. С времето избуява един плевел, чиято неплодност и специфична грозота може да бъде изговорена така: аз като жена съм загадка за всички други, особено за мъжете, но на себе си съм ясна, знам се докрай. Сама съм изпитвала очарованието на Фройдовото незнание, което много пъти е галело слуха ми. Великият мъж се е питал: “какво искат жените?” Няма нищо по-малко женствено от това, да си мисля, че мога да ида при големия психолог и да му поясня отговора на неговия тъй кънтящ в сърцето ми въпрос. В момента, в който една жена счете, че се познава, тя спира да бъде жена. Самопознанието при жената е болезнен вой да бъде мъж.
Ние, жени или мъже, може и да прозрем същината на женствеността, но това не значи, че ще усещаме жената в себе си или жената до себе си. Тайнството е значимо не със своето разкриване, а посредством обаянието на своето присъствие. Аз може и да облетя идеята за жената със своя ум, но той стои непосилен пред моето биване като жена.
Мъжете са много чувствителни на тема “недостатъчно мъж”, мъжът винаги доказва себе си като мъж. Всеки опит на жената да се докаже като жена е изложен на провал. Женствеността не се доказва, нейната сила не е във видимостта, в оправдаността и шествието. Това най-личи в общоприетото разбиране за женската интуиция.
Няма нищо по-малко практично от женската интуиция. Всяка жена, която залага на своята интуиция и чрез нея постига успехи, се заблуждава. Способността да се пророкува е изцяло мъжка, само пробуденият в себе си мъж може да вникне в бъдещето, не и жената. Интуицията при нас, жените, не крачи във времето, тя не сваля воали и не осветява тъмнини, напротив, женската интуиция е дълбинното и неусъмнимо в себе си удържане на тайнствата като тайнства, затръшването на всички врати пред любопитните погледи, отчаята за самонадеяните търсачи.
Докато жените искаме да сме мъже, докато мислим, когато трябва да сме, докато стоим убедени, че женствеността е неоново осветление, ние, жените, ще изпитваме несъзнавания срам, че не сме жени, а оттук и ще разиграваме жалкото си представление, което ще залъгва всички и най-вече нас. Нормално е да не разбираш, че си жена във всеки миг, женствеността не е заря, а е тишина, безкрайно търпение и присъствие, което остава дори за истинските жени, и най-вече за тях, една загадка. Ако мъжествеността е просветление, женствеността е трепетът на здрача, ако мъжът като мъж достига до непоклатимо съзнание за своята същност, то жената като жена се радва на едно усещане за себе си, което винаги се изплъзва, но никога не си отива, а е тук, винаги при нас.
Както мъжът, който счита своя ум за своя гордост, е глупак, така и жената, която се пъчи с излъчване на своето тайнство, е засъхнала боичка. Твърде често интелигентният мъж е празна хазна, а чувствителната жена е кълбо неотекли нерви. Всеки опит на мъжа да бъде познаван отвън, желанието му да бъде разбран от някого, е провал в самопознанието; всяка проба на жената да манипулира е признание, че е изгубила усещането си за жена, че се е превърнала в продажна жена и търгува с тайнства, вместо да бива тайнства.
Клюкарката е жена, която нищи плитки тайни, защото за нея всяка тайна е срамна, нали е чужда и никога нейна; кокетката е жена, която открехва двери, но предлага витрини, тайната за нея е стръв, която сама никога не би опитала; истинската жена е винаги една осъщественост и никога перспектива, тя е тайната, която с лекота отбягва светлината, но неотменно я осмисля.
Може би всички жени трябва да зачеркнем с двете си ръце дара на седемте мъдреци “Опознай себе си” и да преоткрием не познанието, а усещането, че сме жени, което винаги и само значи да сме тайна. Да “биваме себе си”.
Да, ние трябва да сме жени не само за другите, но най-вече за себе си.
/Жаклин Таквор Кехецикян (зузандър)/